Изказването на Александра Георгиева по време на мирния протест срещу елиминирането на насилието над жени на 25-ти ноември
Насилието е част от ежедневието ни. Не, не се съгласявайте с това, въпреки, че толкова сме свикнали с него, че не винаги му обръщаме внимание. Това касае особено жените, които са подложени на различни видове насилие, но размерът на този проблем често остава скрит. Защото се възприема като нещо нормално, нещо лично и частно, нещо, за което не трябва да се говори.
По време на пандемията случаите на насилие върху жени в България се увеличиха драстично. Това вероятно е още по-вярно за случаите на насилие върху ромските жени, но нямаме данни, които да го потвърдят. Всички обаче помним несправедливо затворените ромски квартали през пролетта и лятото на 2020-та година, когато достъпът на нашата общност до здравни и социални услуги, както и взаимодействието с външния свят въобще, бяха силно ограничени на много места в страната. Така потенциалните жертви на насилие бяха не просто затворени с насилниците по къщите си, но и с ограничени възможности да търсят помощ.
Не е вярно, че насилието над жени е запазена марка на ромската общност – то се среща във всички етнически и социални групи. Вярно е обаче, че ромските жени са в по-голям риск от насилие: проучване на ООН в Сърбия[1] от 2018 година установява, че над 90% от ромските жени са били жертва на някакъв вид насилие.
Част от причините за това вероятно са културни, доколкото общността ни ревниво пази културни практики, някои от които патриархални и вредни за жените. Но по-съществената причина е скъсаната връзка на доверие между общността и институциите. Мога да дам пример – една близка позната от моето обкръжение бе малтретирана от съпруга й в рамките на 20 години. Тя постоянно прощаваше и се връщаше при него с надеждата, че нещата ще се променят в положителна насока, но НЕ – Съвсем наскоро напрежението ескалира и нейният съпруг си позволи да окаже физически и психически тормоз освен над нея и над нейната дъщеря, която е малолетна. От понесените удари и от гледката да малтретират неговата майка, детето бе психически разклатено и не знаеше на кой свят се намира известно време. Тогава моята позната се взе в ръце и подаде жалба в полицията, но уви институциите не предприеха никакви действия и мерки. Ако ромските жени чуват от най-високата скамейка на властта, че биват описвани като „с инстинкт на разгонени кучки“ (Валери Симеонов), как можем да очакваме, че ще имат доверие на същата тази власт да им окаже подкрепа при нужда?
Абсолютно необходимо е държавата да поеме отговорност и водеща роля в борбата с насилието, основано на пола. Но за да се подобри ситуацията на ромските жени, властимащите трябва да положат допълнителни усилия да изградят връзка на доверие между общността и институциите. Това може да се случи само когато се спре политическото демонизиране и неглижиране на ромите и се изпълнят отдавна направените обещания за подобряване на икономическото и социалното положение на ромската общност. В допълнение, необходими са специални мерки за превенция, информиране и подкрепа на жертви в ромската общност.
Искам да завърша с едно обръщение. Подиграват ни се, че в ромската общност използваме израза „братя и сестри“. Но той показва принадлежност с общността, връзка на загриженост и доверие. Понеже чувствам принадлежност с всички вас тази вечер, ще се обърна към вас така:
Скъпи сестри, ромки и неромки, нека нито една от нас не позволява да бъде насилвана! Нека нито една от нас не позволява да бъде белязана физически или психически! Нека нито една не мълчи, когато има проблем! Нека нито една не изпитва срам да говори за случващото й се! Нека нито една не се страхува да търси подкрепа!
Нито една повече!
Опре Ромнялен! – Напред ромски жени!
[1] https://eca.unwomen.org/en/news/stories/2019/11/report-on-discrimination-and-violence-against-roma-women
