Автори: Менсур Халити и Емил Методиев
Избягвайки насилието, ние ромите напуснахме Индия преди 1000 години и пристигнахме в Европа. Това преселение разпръсна нашите хора и ни превърна в отличителен народ без своя държава, присъстващ всякъде и дискриминиран навсякъде. С пристигането си в България ние донесохме нови технологии за обработка на метал, нови занаяти, търговия, нови методи за лечение, нови форми на изкуство. Пристигнахме в дух на мир и свобода да живеем в съжителство с околните, за разлика от други, които дойдоха да завладяват и грабят, да разпространяват насилие, да предизвикват и да водят войни.
Въпреки това, ние срещнахме враждебност и насилие. Свободата ни е била под постоянна заплаха: България през годините ни направи като роби; изгони ни от домовете ни; отне ни децата; промени имената ни; опита се да изкорени нашия език, култура и религия; забрани смесените бракове; спря правото ни на глас; премахна нашите организации, разрушавайки всеки наш опит за политическа само-организация и представителство; направи ни лесна мишена за фашисти, расисти, комунисти и олигарси и жертва на съпътстващите щети от всеки политически и икономически преход; забранявайки начина ни на живот и систематично отричане на нашето съществуване, за да няма бъдеще за нас.
От времето на османската империя се борим за свободата си, за нашето полагащо се място в административно-политическия живот. Плащахме своите данъци, бяхме първите и най-добри работници в през първата половина на 19-ти век в Сливен. Докато България се изграждаше като независима държава, законът от 1901г. ограничи нашите права да гласуваме. Политическата ни сила беше потискана чрез разпространението на лъжи и страх. Третирани сме били като екстремистки националисти, които биха могли да подтикнат към насилие размирици и така да заплашват териториалната цялост на България. Въпреки това се организирахме и успяхме да повлияем да се достигне до политическо решение за равни права на глас. Тези събития вдъхновиха и насърчиха развитието на дръзко политическо движение след Първата световна война, което бе водено от Шакир Пашов . Той умело експонира политическа визия и стратегия, установи структурни основи и пое смели инициативи за укрепване на нашата позиция. През 1946 г. Пашов стана първият ромски депутат във Великото Народно Събрание.
Борихме за нашата свобода и за свободата на нашата страна, въпреки че България не ни третира по начина, по който заслужавахме. Втората световна война беше връх в нашата болка и страдание. В Аушвиц, предците ни се изправиха срещу фашистите от еСеС и давайки отпор отложиха своята смърт. Нашите хора се включиха в работническите съюзи, а най-смелите се присъединиха към антифашисткото движение и пожертваха живота си като партизани. Пашов бе изпратен в концлагер от комунистите през 1949 г. и малко след това убит. След Втората Световна Война, България признава Холокоста, но не признават ромите официално, като жертви на геноцида. Въпреки че България бе съюзник на Германия, което доведе и до рестриктивни мерки срещу нас, не се призна Холокоста срещу нашите хора и не се отдаде почит на милионите наши жертви. Вместо това се показваше невежество и продължаващо потисничество срещу нашия народ в различни форми.
За разлика от други, ние се съпротивлявахме и не допуснахме да се превърнем в убийци. През нашата болезнена история винаги сме имали избора да вземем оръжие и да убием за свободата си, както са го правили другите. За разлика от много други, обаче, никога не сме проливали човешка кръв предизвиквайки войни и тероризъм; никога не сме били сепаратисти, никога не сме се отделяли или обявявали собствена държава. Убийствените инстинкти на другите не ни направиха убийци. Винаги сме имали визия за човечеството в най-добрия си вид, обичащи живота и свободата да продължим да бъдем това, което сме: горди и свободни, неопределени от други, но от самите нас.
Ние се борихме за по-приобщаващи политически и икономически институции. През 1947г. създадохме ромски театър, през 1948г. създадохме нашия първи вестник „Ромски глас“ и после създадохме сдружения и национални конгреси, които определяха нашата политика. Нашите предци, борци за свобода, организираха първия Световен конгрес на ромите близо до Лондон през 1971 година. Във време, по-трудно от днешното, тяхната борба за свобода ни донесе името ни, знамето и химна ни. Те имаха куража, да изискват свобода от нашето ментално робство, знаейки че ние никога не сме били независими граждани на нашите суверенни държави, а трябваше да се борим за независимо мислене. Тези събития значително окуражиха нашето лидерство в България. От 1989 до 1997 г. създадохме организации с национални политически стремежи, водени от Петър Георгиев, Васил Чапразов, Мануш Романов, Васил Данев,Милчо Русинов и много други, които дойдоха след тях. Страната ни обаче предприе кампания за принудителна асимилация, забраняваща формирането на политически партии въз основа на етническа принадлежност. Молбите ни да се кандидатираме на избори бяха отхвърляни, като партиите ни позволяваха да действаме единствено под техен контрол, за да използват нашата политическа сила.
Въпреки това създадохме нови политически партии като Демократичния съюз „Рома“ с председател Мануш Романов (по-късно депутат) и нови членове на парламента като Съби Големанов и Петър Александров. Тези гласове обаче трябваше да избират между това да бъдат включвани от водещи политически партии и да бъдат изключвани от обществения и политическия живот. За да избегнем по-нататъшно фрагментиране на нашия избирателен вот, ние инициирахме междупартийно национално обединение. Васил Чапразов председателства създадената конфедерация „Обединен Ромски Съюз“ през 1992 г. и по-нататък тези усилия продължават чрез нова инициатива, водена от Петър Георгиев. Тези усилия имаха за цел да защитят политическата ни свобода и да предотвратят засиления политически натиск и насилие от страна на водещите политически партии. През 1996 г. само Димитър Димитров от БСП става депутат в новия парламент.
През същия период правителството не успя да формира ефективни политики и институционални механизми с политически мандат, капацитет и ресурси за нашето участие, а вместо това решаваше от наше име. То се провали с междуведомствения съвет по етническите проблеми, който по-късно се трансформира в междуадминистративния съвет за социални и демографски въпроси. Съюза на демократичните сили (СДС), избрани да управляват през 1996 г., обяви нов държавен подход към така наречения „Ромския въпрос“ , чрез Националния съвет по етническите и демографските въпроси към Министерски съвет . Това обаче беше поредният провал, тъй като съвета нямаше овластен мандат и влияние. Поради политическата криза 1996–1997 г. не е избран нито един от нашите кандидати (Асен Христов от СДС влиза като заместващ през 1998 г. ) Подобни практики на политическо изключване и символично участие продължиха и след присъединяването към ЕС и публичните решения от наше име продължиха да се вземат без нас, нелегитимно.
