[highlight color=” background_color=red”]27 януари е Международният ден за възпоменание на Холокоста. Днес човечеството ще отдаде почит на милионите хора, включително над 500 хил. роми убити в Европа при нацисткия режим. [/highlight]
Възпоменанията са необходими, за да разберем демоните на човешката природа и да ни накара да осъзнаем на какво сме „способни“, и как „добрите хора“ понякога могат да допринесат за масови убийства, предавайки своя морал на групата на властта.
Специално за ромската общност, възпоменания са необходими, за да напомнят на широката общественост за ромския Холокост. Твърде често изтребването на ромското население по време на Втората световна война липсва от учебните програми и историографията на нацисткия геноцид. Но не е достатъчно да присъствате на възпоменания и да изнасяте речи. Ние, ромите, трябва да си зададем критичния въпрос: Как да попречим на историята да се повтори по отношенията на ромите?
Правителствата използват възпоменанията, за да покажат съпричастност към мъртвите, но забравят за живите. Откакто Конвенцията за предотвратяване и наказване на престъплението геноцид беше приета от Организацията на обединените нации през 1948 г., ромската собственост, заетостта, конституционните и човешките права не са защитени или зачитани в европейските общества. За един ден на възпоменание има 364 дни на унижение, малтретиране, насилие и убийства срещу роми в цяла Европа. За изграждането на мемориал има хиляди разрушения на ромски домове в европейските страни.
Трябва да направим връзката между минали събития и днешната ситуация: анти-ромското насилие се легитимира чрез крайно десни партии – Джобик в Унгария, Атака в България – които са избрани демократично. Кои държави признаха Холокоста на ромите досега? Унгария, Полша, Словакия и Украйна.
Трябва ли да приемем, че страни като Унгария и Словакия украсяват своята репутация с прогресивни изявления на международно ниво, когато практикуват училищна сегрегация на ромски деца и принудителна стерилизация на ромски жени в страните си? Трябва ли да приемем, че германското правителство е домакин на десетки възпоменания за Холокоста, когато изпращат десетки хиляди роми в Косово, където ще бъдат изправени пред дискриминация и заплахи, без да могат да търсят полицейска защита?
Това са само много малко примери, които илюстрират как историята се повтаря по отношение на ромите и как самото възпоменание и образование относно Холокоста е ограничено. Проучване, проведено от германското Федерално звено за борба с дискриминацията, разкри, че макар и по-голямата част от германците да знаят за Холокоста на ромите, един от всеки трима германци смята, че Германия не носи особена отговорност за унищожаването на синти и роми от нацистите и техните съюзници по време на Втората Световна Война…
Какво трябва да се направи?
Трябва да се изправим пред бруталния факт, че спомените ни се използват срещу нас. Не бива да се заблуждаваме в тази роля. Признаването на Холокоста над ромите трябва да бъде свързано с действителния напредък на ромите. Няма да спрем националните правителства да използват спомените ни за свои цели.
Но ние от своя страна трябва да демонстрираме колективност и да превърнем спомените на нашите хора в действителна промяна за нашата общност. Трябва да имаме критичен подход към Холокоста. Трябва да помогнем на публичните институции да поставят под въпрос концепциите си за напредъка и да измерим доколко и близо ли са стигнали след приемането на Конвенцията за предотвратяване и наказание на престъплението геноцид.
Трябва да оспорваме техните двойни ангажименти за демократични идеали и недемократични практики и техните извратени стремежи да въведат и запазят приобщаващи икономически и политически институции, политики и практики. Трябва да проверим какъв напредък постигаме в признаването на ромския Холокост.
Миналата година например Европейският парламент издаде резолюция, призоваваща за признаването на 2 август за международен ден на ромския холокост. Това е нещо, което трябва да направим за европейската общественост и за ромите, които заслужават да знаят за тяхната история, за да разберат по-добре своето настояще и да вземат информирани решения за своето бъдеще.
Трябва да променим разказа за ромския геноцид: ако все още сме тук, за да станем свидетели, то е защото ние се съпротивлявахме преди, по време и след Холокоста. Това до голяма степен е засегнато в традиционната историография, където ромите са представени като жертви.
Кой си спомня, че на 16 май 1944 г. ромите в затвора се сражаваха срещу нацистите в лагера на Аушвиц Биркенау? След векове на потисничество, насилие, робство и масово унищожение, ние все още сме тук, най-устойчивото и креативно малцинство в Европа. И накрая, за да успеем заедно, след като никога не сме били независими граждани на собствената си суверенна страна, ние трябва да се борим безкомпромисно за независимото си „състояние на ума“.
Трябва да гледаме на себе си като на различна и мощна култура, вместо на временна, по-ниска субкултура, която зависи от другите. Трябва да възприемем и затвърдим своята уникалност, гордото си минало и правото си да развиваме независима система от вярвания, която да адресира нашите различни нужди и желания.
Трябва да имаме спомена за Холокоста, присъстващ в умовете ни във всеки дихателен момент от живота ни. Паметта за Холокоста трябва да формира как виждаме себе си в обществото, кой или какъв ни е врага, кои са нашите приятели, с които сме готови да създаваме коалиции, как гласуваме и как да водим живота си в бъдеще.
Aко не възстановим спомените си, за да подобрим живота си, отново ще станем плячка на опортюнистични и безотговорни политици, които използват спомените ни, за да издигнат своя профил на международно ниво, оставяйки нашия народ на унижението и насилието на мнозинството от у дома.
Менсур Халити е старши ръководител на програмата Ромски инициативи на Отворено общество, като се фокусира върху развитието на гражданско лидерство.
Статията е от 2016 г. и преведена от сайта: Romea.cz и може да бъде прочета на английски тук
