Из разказа на Акад. Христо Кючуков от книгата "Насилствена смяна на имената на ромите мюсюлмани и турците в България" - Поглед от вътре, с автори Христо Кючуков и Сибел Колак
Можете да направите дарение за издаване на книгата в 500 бр. Необходимата сума е 2000 лв. [give_form id="502247"]
През 1980 г. завърших провадийската гимназия. Бях отличен ученик – един от малцината ромски деца, които са приети по онова време в гимназията. Другите двама-трима ученици роми се бяха самоопределили като турци и българчетата ги приемаха като турци. При мен това нямаше как да се случи. По всичко ми личеше, че не съм нито българин, нито турчин.
Можете да направите дарение за издаване на книгата в 500 бр. Необходимата сума е 2000 лв. [give_form id=”502247″]
След гимназията ме взеха веднага в казармата – в София, в Строителни войски. Тогава казармата бе две години и през втората година започнах да се готвя за кандидатстудентски изпити по български език. Бях решил да кандидатствам „Българска филология“. Последните 6 месеца преди кандидатстудентския изпит почти всяка седмица ходех на частни уроци в дома на една учителка в София.
В края на м. март, началото на м. април, 1982 г., бях повикан от Заместник-командира по политическата част (ЗКПЧ). Той бе много приятен и мил човек и знаеше за моята мечта да продължа да уча в университет. Разговорът ни започна около кандидатстудентските изпити, които предстояха след няколко месеца, какво ще кандидатствам, в кой университет и т. н.
Според него, ако съм с българско име, то със сигурност ще бъда по-лесно приет в университета.
Тогава той ми обясни, че ако си сменя името, може би ще бъда по-лесно приет в университета. По всяка вероятност след гимназията не са ме приели в университета, защото съм бил с мюсюлманско име (след средното образование кандидатствах в специалността „Българска филология“ и не бях приет и той знаеше това!). Според него, ако съм с българско име, то със сигурност ще бъда по-лесно приет в университета. Бях объркан! Смотолевих нещо от рода на това, че името няма отношение към знанията ми и че по всяка вероятност не са ме приели, защото не съм знаел достатъчно, но той продължи да ме убеждава, че ако си сменя името, той щял да ми помогне да ме приемат в университета. Аз отговорих, че със сменено име пак ще се разбере, че не съм българин, защото бащиното и фамилното име ще останат мюсюлмански, на което той отреагира, че трябва и тях да сменя. Не разбирах как ще стане това!
Пускам те в тридневен отпуск, отиваш и си сменяш имената и сменяш имената на цялото си семейство. Ако не се върнеш със сменени имена навреме – те чака затвор! И не се опитвай да бягаш от казармата, че ако имаш опит за бягство, пак отиваш в затвора
Той ясно ми каза, че трябва да сменя имената на родителите си, на брат си и сестра си. Това още повече ме обърка, защото дядо ми беше починал и как така аз ще сменя имената на баща ми, при условие че дядо бе починал. Тогава той се подразни от многото ми въпроси и ми нареди: „Пускам те в тридневен отпуск, отиваш и си сменяш имената и сменяш имената на цялото си семейство. Ако не се върнеш със сменени имена навреме – те чака затвор! И не се опитвай да бягаш от казармата, че ако имаш опит за бягство, пак отиваш в затвора!“. Това му бяха думите към мен!
Прибрах се в Провадия. Бях пътувал цяла нощ с влака и пристигнах на сутринта изморен и недоспал. Нашите ми се зарадваха! Така ме беше страх – как да им кажа, за какво съм дошъл. Изчаках баща ми да слезе в центъра на града да пазарува и когато останахме насаме с мама, аз й казах истинската причина, заради която си бях дошъл. Мама буквално угасна. Реакцията й беше: „Как ще кажем това на баща ти? Ще стане страшно!“. Ние и двамата знаехме що за човек е баща ми и предполагахме каква ще бъде неговата реакция.
На обяд баща ми се върна. Мама сложи софрата и всички насядахме около софрата да обядваме. Мама подхвана от далеч разговора и повода за моята отпуска от казармата. В първия момент баща ми не разбра точно какво мама се опитва да му обясни и тогава аз реших да се намеся и обясних всичко така, както ми каза ЗКПЧ-то, дума по дума, включително и това, че трябва да сменим имената на умрелите ми баба и дядо. Стана страшно! Софрата с всички чинии изхвърчаха на двора. Баща ми ми хвана ръката и ме задърпа към килера, където бяха брадвите за сечене на дърва. Не разбирах защо ме дърпа натам. Взе едната брадва и ме задърпа към дръвника. Мама, която виждаше всичко започна да плаче и да крещи. Брат ми и сестра ми плачеха.
Ще го убия, кой е той да ми сменя името, кой е той да сменя името на умрелия ми баща? Аз съм му дал живота и аз ще му го отнема!
Мама застана между мен и баща ми и започна да ме бута, викайки: „Бягай, бягай и не се връщай, ще те убие!“. Баща ми не ме пускаше, дърпаше ме към дръвника. Тогава мама започна да се моли на баща ми: „Селим, моля те, остави детето, какво правиш Селим, ще го убиеш! Моля те, спри!“. Баща ми разярен крещеше : „Ще го убия, кой е той да ми сменя името, кой е той да сменя името на умрелия ми баща? Аз съм му дал живота и аз ще му го отнема!“. Насъбраха се комшии, които гледаха през оградата и недоумяваха какво става. Никой не смееше да влезе в двора, защото баща ми държеше брадва в ръката си.
Мама успя да ме избута и аз избягах. Отидох да спя при познати. Разказвах на всички какво се бе случило. Беше ме срам. Не смеех да се прибера вкъщи. Бях се примирил. В съзнанието ми звучаха думите на ЗКПЧ-то: „Ако се прибереш в казармата без сменени имена на цялото семейство, те чака затвор!“.
Дойде време да се прибирам в казармата. Нямах документа за сменените имена и бях отчаян. На обяд майка ми и баща ми ме намериха. Дойдоха у тези познати, у които останах два дни. Бяха съкрушени! Мама каза: „Излез, отиваме да си сменим имената!“. Баща ми не ми говореше. Не ме и гледаше. Отидохме цялото семейство в милицията, взеха ни паспортите и за около час ни направиха нови. От милицията ми дадоха документ, че имената на цялото семейство са сменени, включително и на умрелия ми дядо. Тръгнахме си към вкъщи. Майка ми и баща ми бяха с наведени глави. В техните очи аз бях предател! Знаех, че ме ненавиждаха.
Същия ден в центъра на града се виеха хорà, имаше жива музика. По градската радиоуредба звучеше бодрият глас на журналистката, която обясняваше, че „циганското малцинство доброволно си сменя имената и приема български имена, защото осъзнава, че е със славянски корени и че е неразделна част от българския народ! И поради тази причина всички са много радостни и щастливи, защото за тях това е голям празник!“.
Не ме наказаха, защото имах документ от милицията, че цялото семейство сме с български имена.
Вечерта трябваше да пътувам с нощния влак за София, за да се върна обратно в казармата. Никой не дойде на гарата да ме изпрати. Пристигнах в казармата с един ден закъснение. Не ме наказаха, защото имах документ от милицията, че цялото семейство сме с български имена. В очите на другите войници аз бях предател. Подиграваха ми се. Не ми говореха, но само след няколко месеца и другите ромски войници трябваше да си сменят имената. Войниците турчета ни се присмиваха – не сме имали достойнство. Това беше през април 1982 г. В края на 1984 и началото на 1985 г. процесът със смяната на имената започна и при турците!
Можете да направите дарение за издаване на книгата в 500 бр. Необходимата сума е 2000 лв. [give_form id=”502247″]
