fbpx
Skip to content Skip to sidebar Skip to footer
Из разказа на Акад. Христо Кючуков от книгата "Насилствена 
смяна на имената на ромите мюсюлмани и турците в България" - 
Поглед от вътре, с автори Христо Кючуков и Сибел Колак 

През 1980 г. завърших провадийската гимназия. Бях отличен ученик – един от малцината ромски деца, които са приети по онова време в гимназията. Другите двама-трима ученици роми се бяха самоопределили като турци и българчетата ги приемаха като турци. При мен това нямаше как да се случи. По всичко ми личеше, че не съм нито българин, нито турчин. 


След гимназията ме взеха веднага в казармата – в София, в Строителни войски. Тогава казармата бе две години и през втората година започнах да се готвя за кандидатстудентски изпити по български език. Бях решил да кандидатствам „Българска филология“. Последните 6 месеца преди кандидатстудентския изпит почти всяка седмица ходех на частни уроци в дома на една учителка в София. 

В края на м. март, началото на м. април, 1982 г., бях повикан от Заместник-командира по политическата част (ЗКПЧ). Той бе много приятен и мил човек и знаеше за моята мечта да продължа да уча в университет. Разговорът ни започна около кандидатстудентските изпити, които предстояха след няколко месеца, какво ще кандидатствам, в кой университет и т. н.

Според него, ако съм с българско име, то със сигурност ще бъда по-лесно приет в университета.

Тогава той ми обясни, че ако си сменя името, може би ще бъда по-лесно приет в университета. По всяка вероятност след гимназията не са ме приели в университета, защото съм бил с мюсюлманско име (след средното образование кандидатствах в специалността „Българска филология“ и не бях приет и той знаеше това!). Според него, ако съм с българско име, то със сигурност ще бъда по-лесно приет в университета. Бях объркан! Смотолевих нещо от рода на това, че името няма отношение към знанията ми и че по всяка вероятност не са ме приели, защото не съм знаел достатъчно, но той продължи да ме убеждава, че ако си сменя името, той щял да ми помогне да ме приемат в университета. Аз отговорих, че със сменено име пак ще се разбере, че не съм българин, защото бащиното и фамилното име ще останат мюсюлмански, на което той отреагира, че трябва и тях да сменя. Не разбирах как ще стане това!

Пускам те в тридневен отпуск, отиваш и си сменяш имената и сменяш имената на цялото си семейство. Ако не се върнеш със сменени имена навреме – те чака затвор! И не се опитвай да бягаш от казармата, че ако имаш опит за бягство, пак отиваш в затвора

Той ясно ми каза, че трябва да сменя имената на родителите си, на брат си и сестра си. Това още повече ме обърка, защото дядо ми беше починал и как така аз ще сменя имената на баща ми, при условие че дядо бе починал. Тогава той се подразни от многото ми въпроси и ми нареди: „Пускам те в тридневен отпуск, отиваш и си сменяш имената и сменяш имената на цялото си семейство. Ако не се върнеш със сменени имена навреме – те чака затвор! И не се опитвай да бягаш от казармата, че ако имаш опит за бягство, пак отиваш в затвора!“. Това му бяха думите към мен!

Прибрах се в Провадия. Бях пътувал цяла нощ с влака и пристигнах на сутринта изморен и недоспал. Нашите ми се зарадваха! Така ме беше страх – как да им кажа, за какво съм дошъл. Изчаках баща ми да слезе в центъра на града да пазарува и когато останахме насаме с мама, аз й казах истинската причина, заради която си бях дошъл. Мама буквално угасна. Реакцията й беше: „Как ще кажем това на баща ти? Ще стане страшно!“. Ние и двамата знаехме що за човек е баща ми и предполагахме каква ще бъде неговата реакция. 

На обяд баща ми се върна. Мама сложи софрата и всички насядахме около софрата да обядваме. Мама подхвана от далеч разговора и повода за моята отпуска от казармата. В първия момент баща ми не разбра точно какво мама се опитва да му обясни и тогава аз реших да се намеся и обясних всичко така, както ми каза ЗКПЧ-то, дума по дума, включително и това, че трябва да сменим имената на умрелите ми баба и дядо. Стана страшно! Софрата с всички чинии изхвърчаха на двора. Баща ми ми хвана ръката и ме задърпа към килера, където бяха брадвите за сечене на дърва. Не разбирах защо ме дърпа натам. Взе едната брадва и ме задърпа към дръвника. Мама, която виждаше всичко започна да плаче и да крещи. Брат ми и сестра ми плачеха.

Ще го убия, кой е той да ми сменя името, кой е той да сменя името на умрелия ми баща? Аз съм му дал живота и аз ще му го отнема!

Мама застана между мен и баща ми и започна да ме бута, викайки: „Бягай, бягай и не се връщай, ще те убие!“. Баща ми не ме пускаше, дърпаше ме към дръвника. Тогава мама започна да се моли на баща ми: „Селим, моля те, остави детето, какво правиш Селим, ще го убиеш! Моля те, спри!“. Баща ми разярен крещеше : „Ще го убия, кой е той да ми сменя името, кой е той да сменя името на умрелия ми баща? Аз съм му дал живота и аз ще му го отнема!“. Насъбраха се комшии, които гледаха през оградата и недоумяваха какво става. Никой не смееше да влезе в двора, защото баща ми държеше брадва в ръката си. 

Мама успя да ме избута и аз избягах. Отидох да спя при познати. Разказвах на всички какво се бе случило. Беше ме срам. Не смеех да се прибера вкъщи. Бях се примирил. В съзнанието ми звучаха думите на ЗКПЧ-то: „Ако се прибереш в казармата без сменени имена на цялото семейство, те чака затвор!“.

Дойде време да се прибирам в казармата. Нямах документа за сменените имена и бях отчаян. На обяд майка ми и баща ми ме намериха. Дойдоха у тези познати, у които останах два дни. Бяха съкрушени! Мама каза: „Излез, отиваме да си сменим имената!“. Баща ми не ми говореше. Не ме и гледаше. Отидохме цялото семейство в милицията, взеха ни паспортите и за около час ни направиха нови. От милицията ми дадоха документ, че имената на цялото семейство са сменени, включително и на умрелия ми дядо. Тръгнахме си към вкъщи. Майка ми и баща ми бяха с наведени глави. В техните очи аз бях предател! Знаех, че ме ненавиждаха.

Същия ден в центъра на града се виеха хорà, имаше жива музика. По градската радиоуредба звучеше бодрият глас на журналистката, която обясняваше, че „циганското малцинство доброволно си сменя имената и приема български имена, защото осъзнава, че е със славянски корени и че е неразделна част от българския народ! И поради тази причина всички са много радостни и щастливи, защото за тях това е голям празник!“.

Не ме наказаха, защото имах документ от милицията, че цялото семейство сме с български имена.

Вечерта трябваше да пътувам с нощния влак за София, за да се върна обратно в казармата. Никой не дойде на гарата да ме изпрати. Пристигнах в казармата с един ден закъснение. Не ме наказаха, защото имах документ от милицията, че цялото семейство сме с български имена. В очите на другите войници аз бях предател. Подиграваха ми се. Не ми говореха, но само след няколко месеца и другите ромски войници трябваше да си сменят имената. Войниците турчета ни се присмиваха – не сме имали достойнство. Това беше през април 1982 г. В края на 1984 и началото на 1985 г. процесът със смяната на имената започна и при турците!

Постоянна ромска конференция © 2020. All Rights Reserved.