„Произходът ми – моята лична история за гордост“ – историята на една ромска Принцеса.
Казвам се Принцеса – Принцеса Иванова, на 19 годишна възраст от Северозападното селце Долни Цибър. Моето семейство е сплотено, задружно и силно загрижено за мен, и моят брат – близнак. Любознателността ми е присъща от малка, защото родителите ми са ме закърмили с желание за знание и стремеж към успеха.
Те винаги са ме подкрепяли във всяко мое начинание – било то олимпиада, конкурс, рецитал или пък доброволческа инициатива. Приемат всичко, което правя за нещо смислено, нещо, което ме удовлетворява, а тях изпълва с гордост.
Израснах на спокойно и красиво местенце – в село, точно край брега на Дунава, далеч от забързания градски живот. Село Долни Цибър е наричано още “Ромският Кеймбридж”, тъй като повече от 90% процента от населението е от ромски произход, а селото е с най-висок процент на завършили висше образование.
Та какво по-хубаво?! Какво по-хубаво от това, детето ти да расте в една защитена среда, да учи в училище, държащо всеки един ученик да излезе отговорен и подготвен за живота гражданин, да не се надяваш всеки срещнат да те приема с разбиране и оптимизъм, защото нямаш нужда от такова – ти си си ти, а всички сте равни. До 14 -15 годишна възраст, децата не са се сблъсквали с дискриминация, а прословутата думичка са я чували само по телевизията. В тази защитена среда всеки би бил спокоен за детето си, всеки би имал смелостта да бъде себе си – но, въпросът е…
До кога?
Идва момент, в който птичката трябва да “отлети” от гнездото и да се научи наистина да лети! А тогава големият град те поглъща с бързината си, поглъща те със суровата си действителност, но и не само – опитва се да “издяла треските ти”, ако не си гладък по негов стандарт. Сблъскваш се със свят, който не приема различията ти за нещо хубаво, и сам не съзнава каква пропаст създава по между ви, докато го прави.
Започнах да уча. Записах се в профилирана гимназия и завърших икономика и мениджмънт в град Лом, която е единствената в близост до селото ни гимназия с осигурен ученически превоз. Училището е сегрегирано, с преобладаващ процент ученици от ромски произход. Следователно не ми се е налагало да се срамувам или да крия произхода си, защото 4 поредни години съм учаща в капсулованото школо. Не ми се е налагало да се сблъсквам с открит расизъм там, но не можех да избягам от усещането, че нещо не ми достига, че мястото ми не е там и че не правя достатъчно, не се отварям пред света. Затова реших да сторя нещо по въпроса и започнах да доброволствам, да се срещам с нови хора, да опознавам нови места и чак тогава усетих удовлетвореността и силата на възможностите си. Започнах да организирам събития, информационни кампании и различни мероприятия, които по някакъв начин да подобрят информираността и състоянието на ромската общност, но най-вече – “да събудят” ромската младеж.
И в тази нова за мен среда, разбира се, ми беше трудно да лавирам между изпълнението на целите си и това, че се гледа с други очи на мен, защото ме виждат като пречка. Пречка, която успява въпреки бариерите. Започнаха подмятанията… Започнаха и “присмехи обидни”, както би се изразил Вазов. Но справянето точно с тези ситуации ме е мотивирало да премахна от врата ни “още от хомота стар”, защото в крайна сметка, за свободата се изискват старание и жертви. Няма да лъжа, беше ми трудно.
Излизам от малко селце в най-бедната част на България, все още нищо не подозираща, в големият столичен град, търсейки себе си.
(И като добавим факта, че съм с необичайно име, “надах се” на алтруизма на хората). Но – шегата настрана. Много често се е случвало да съм единствената ромка в стаята или пък в огромната зала. Затова и бях обект на непреки подмятания, свързани с моя етнос, от типа на: “Я, глей, тоя мангал на улицата. Оо, как ми се иска да го фрасна.” Още: “Кво ша ги учим тез прости, крадливи цигани, кому е нужно да ходят на училище изобщо? Нека си останат в махалата!”; вицове и много други. Веднъж едно момиче, българка, реши да разкаже на нас, групичката от Съвета на децата за “приключението си” по време на пътуването с автобус от родния си град до София. И започна:
” Уфф! Абе, през цялото време на пътуването беше ужас – една циганка седеше до мен и не спря да бръщолеви и да пуши! Не знам, как изтърпях целия път от вкъщи до тук! Нямах търпение да се махне!
След края на разпаленото си разказване и ръкомахане, тя спира погледа си на мен и вметва:
“Ъмм, извинявай, обидих ли те?”
При което й отговорих, че не е имало причина да се обидя, защото не аз съм седяла до нея в този прословут автобус и че във всяко стадо има по една черна овца, която, разбира се не променя цвета на белите овце в стадото. Постъпките на човек определят мнението на останалите към него, а не цветът на кожата му. Много често хора от ромски произход, биват поставяни под общ знаменател, а ако случайно излязат от него, те или са “различни”, (единични случаи), или просто са извадили късмет, дължащ се на снизхождение от страна на околните.
Винаги съм се вдъхновявала на хора с ясна цел. Хора, които имат кауза и правят всичко по силите си да допринесат за благосъстоянието на общността си.
Впечатлена съм от това, как младежи подложени на расизъм от малки, се превръщат в успели и образовани млади хора, сбъдващи мечтите си с неуморен труд и устрем към върха. Хора, превръщащи се в ролеви модели и помагащи на децата, които като мен са изпитвали несигурност, недоумение за някои неща и страх от новото.
Защото именно те носят промяната. Зареждат те с увереност в собствените ти способности и неприязън към сегашната действителност.
Гордея се, че мога да познавам такива хора. Гордея се, че слушам, чета или пиша за всеки техен успех, за гордостта на техните родители и за това, как разбиват оковите на чуждото мнение.
Но най-много се гордея с това, че и аз като тях давам личен пример и оборвам стереотипите чрез кауза – а именно каузата за едно по-добро бъдеще. Мразя думичката “интеграция”. Въздушна е и вдига много шум. “Приемане” звучи съвсем различно. Звучи красиво… Но как бихме очаквали останалите да ни приемат, при положение, че самите ние не се приемаме?! По време на преброяването на населението през 2011 година, като роми се самоопределят само 320 761 хиляди хора от цяла България! 320 761 роми, стоящи зад произхода си, стоящи зад същината си! А къде са всички останали? Къде са големите семейства, с които всеки ром “парадира”, задето може да разчита на тях в нужда? Къде е увереността от традициите, които пазим още от предците си? Къде са историята ни, ценностите и ромският флаг? Знамето със синьо и зелено, а в средата колелото с 16 спици – синьото и зеленото, символизиращи вечните и земните духовни ценности, свободата и безкрайността и колелото – знакът за движение на независимост и напредък.
Нека бъдем по-сплотени като народ, не само по празниците. Нека знаем и помним историята и езика си, защото в противен случай рискуваме да се обезличим. А народ, който не помни корените си е като дърво, готово всеки момент да се прекърши. Да не позволяваме това да се случи, тъй като нашия етнос и нашата борба за независимост, пролятата кръв на народа ни, хилядите жертви по време на Холокоста, не биха си стрували усилията и борбата, ако самите ние не я продължим, а позволим да бъдем контролирани, “отсичани”, обезличени – и в крайна сметка да повехнем. Пазете корените си и идентичността си, за да може след време, когато дървото порасне, да ядете с наслада плода от труда на ръцете си!
Бъдете себе си, защото колкото по-смело заявяваме пред света кои сме, толкова повече той ще се открива пред нас!
Разказът на Принцеса Иванова е част от конкурса “Ромският ми произход – моята история за гордост”. Принцеса е част от комуникационния екип на Постоянна ромска конференция и пише истории за млади успешни роми.
