В българските градове има огромно количество кал. За селата е разбираемо – животновъдство, земеделие… все черни пътища. В градовете бликва и се лепва по обувките при първия дъжд. В Прага, например, не е така, хората си ходят с чисти обувки. В Будапеща – също. Демокрацията ни е млада, но и гражданите ни все още са нови, сякаш. Да се чуди човек тогава защо в народната разговорна практика хората се обиждат на „селянин“, като всички граждани идват от село – личи им по остатъците от кал по обувките. В същото време, всеки говори с милост за българското село. „Нови граждани сме, ама чак пък такива селяни не сме“, би се отличил софийският аристократ, който не знае какво е представлявала София в началото на Третата българска държава. Типично чувство на превъзходство на селянин над съселянин. Иначе, уикендите всички граждани се прибират от големия град – на село.
Защо в медиите не се прави журналистика такава, каквато се учи в университетите? Да, академичните възпитаници не практикуват занаята така, както го учат. А последните над 10 години (а може би още от началото на прехода) уйдурма журналистиката се е превърнала в стандарт за българското свободно слово. Това фактическо твърдение рискува да разпали гнева на всички добри журналисти, които всъщност все още не са малко. Разбира се, не всички са толкова селяни и уйдурма журналисти. Впрочем, доста добри български журналисти след болезнено научени уроци констатират същото и се опиват да демаркират истинската журналистика от нагласената плуралистична медийна реалност. А напоследък имената на уйдурма журналистите изплуват над водата като кален стериопор – защото несвободното им слово е леко и мръсно.
Какво по-хубаво в Деня на независимостта да поговорим и за зависимостта – на словото. Най-нехигиенично е човек да отговори на неинтелектуално предизвикателство, изразяващ се в рядко етично и професионално неиздържан опит за предизборен разказ, с мирис на кал от 90-те години на XIX век и словесна непросветеност от 90-те години на XX век – „Пак ще замирише на цигания по изборите“, в. „Труд“, с автор Росен Тахов. Същият автор е работил и за в. „Народна младеж“, който е български ежедневник, издаван в Народна република България от 1947 до 1990 г. Вестникът е официално печатно издание на Централния комитет на Димитровският комунистически младежки съюз – комунистическа младежка организация в България в периода от 1946 до 1990 г. Същите комунисти, които смениха мюсюлманските имена първо на ромите, после на помаците и не на последно място на турците. Същите, които режеха шалварите на възрастни мюсюлманки. Същите, които глобяваха говорещите на турски, ромски или друг „чужд“ език. Същите, които затвориха в „трудови лагери“ хората с мнение, различно от тяхното и забиха повечето мъже от малцинствата в строителни войски. Но да спрем с отклонението до тук.
Текстът е съчетал исторически събития с брутални внушения и плътни лъжи, през които авторът се опитва да „разобличи“ врага на демократичния избор. Лишен от какъвто и да смислен замисъл – още по-малко конструктивен такъв, текстът се спуска като струя от септична яма в съзнанието на читателя, който е ясен – етническият български избирател. Подобно на калните обувки, преродените стари елити и интелектуалци много държат да отбележат, че те се къпят не само в неделя. Така и авторът прави това разграничение, но между българите и ромите като гласоподаватели. Ромите са активизират с кебапче, вонят и са хитри. А другите – наивни, красиви, добри. Текстът има и известна амбивалентност – ту се казва колко са продажни „циганите“ (така ги нарича авторът) откакто свят светува, ту се изваждат цитати от известни българи, които казват, че те вървят по „общото течение“. Важно за автора остава да каже, че ще замирише на цигани. Пак. Отново. За пореден път. Някак си оставя на читателя сам до попита „Докога?! Да направим нещо?!“.
Тук на помощ се притичва Петко Каравелов, благодарение на който ромите нямат пълни избирателни права над 30 години. Влезлият в сила през 1901 г. с указ 271 на княз Фердинанд “Закон за изменение на избирателния закон” отнема избирателните права на “циганите нехристияни, както и на всички ония цигани, които нямат установено местожителство”. Това продължава до 1919 г., когато пагубният за България Ньойския мирен договор автоматично променя този акт. Тъй като България излиза губеща от Първата световна война, се задължава да спазва и принципите на Обществото на народите – организация предшественик на ООН. Ето и някой по-важни моменти от Ньойския мирен договор, които засягат малцинствата:
- ще се осигури пълна равнопоставеност на всички малцинства, живеещи в България;
- българската държава няма да прави дискриминация на религиозна, езикова, расова и национална основа;
- етническите групи в България, ще са свободни да изпълняват религиозните си задължения и също както останалите български граждани няма да бъдат подлагани на дискриминация при ползването на своите гражданските и политическите права;
- малцинствата ще могат да работят в държавна институция, ще могат да избират професията и занаята си;
- тези, които са български граждани, ще могат да говорят какъвто и да е език в частните и търговски дейности, в издателско-печатарски дейности;
- освен това малцинствата ще могат да откриват образователни, благотворителни, религиозни и социални институции, ще могат сами да ги контролират и управляват, в същото време ще могат свободно да говорят езика си и да изпълняват религиозните си задължения;
- българското правителство, ще отделя една оправдана сума от държавните и общински бюджети за училищата, религиозни и социални институции в местата където са населени предимно от малцинства.
Великите сили не са били толкова загрижени за отнетите избирателни права на ромите, колкото за правата на балканските народи (с национални държави), които живеят на територията на България – все пак е векът на нациите. Фактически, обаче, това е първи международен договор свързан с правата на човека и малцинствата, по който България е страна, макар този международен контракт да се приема с огорчение от българската държава. Разбира се, българската държава продължава под една или друга форма да ограничава политическата права на ромите.
В открития си антициганизъм авторът не успява да прикрие завистта си. Партиите отиват със скарата, касата бира и оркестъра при ромите, а много журналисти чакат на опашка пред различните партийни централи – за същото, но в пликове или предизборни реклами. Каква несправедливост?! Изкушаващо е да не наредиш роми, кебапчета, бира, няколко лева и тъмна стаичка в едно изречение. Дал Бог уйдурма социолози, политолози… и журналисти.
Продължи на следващата страница
