Здравейте, името ми е Елена! На 26 години, израснах в гоцеделчевското село Борово, а от 7 години живея в гр. София. Семейството ми е голямо. Израснах с баба, дядо, майка, баща и две по-големи сестри, едната от които вече е омъжена и чака второ дете.
Откакто завърших средното си образование винаги съм искала да се занимавам с няколко неща успоредно. По този начин се чувствам пълноценна. Към този момент работя /от няколко месеца от вкъщи/, посещавам клуб по здравословно хранене /вече изцяло онлайн/, спортувам, усъвършенствам се в готвенето и чета /основно за себепознание и личностно развитие/.
След като реализирах една огромна моя мечта, започнаха все повече да изникват в съзнанието ми спомени от детството. Толкова са много, но всеки един си го спомням много ясно. Най-хубавите са безгрижните игри с децата от улицата. Израснах в село, в което българи и роми са смесени. Вечерта в почивните дни се събирахме деца, юноши, тинейджъри и родителите ни. Играехме на най-различни игри. Спомням си как майка ми и съседа, който е баща на друго момиче, въртяха едно огромно въже, а ние всички се нареждахме да скачаме на него. Беше забавно!
Винаги съм знаела, че съм от ромски произход.
Винаги съм знаела, че съм от ромски произход. Това е част от моята същност и не съм го приемала като нещо лошо или, че някога би попречило на отношенията ми с хората. За съжаление се срещнах с различното отношение, когато започнах да ходя на училище. Веднъж отидох до тоалетната сама и едно по-голямо момиче от мен /българка/ ме срещна. Започна да ме обижда и заплашва, затова че съм циганка. Чудих се какво лошо има. Все още не се бях сблъсквала с предразсъдъците и стереотипите на обществото. Така, когато вече бях в първи клас се запознах с новите ми съученици и все повече усещах различното отношение към мен – подигравки, обиди, пренебрежение.
Мога да кажа, че и до ден днешен има хора, макар и рядко срещани, които да ме подценяват и дори да не искат да комуникират с мен. Към момента не ме притеснява, но когато завърших средното си образование и се преместих в София, започнах да се притеснявам. Предстоеше ми запознанство с много нови хора, опознаване на нова система за обучение и нова среда. Притеснявах се, че няма да бъда приета добре от колегите в университета, че отново ще усетя пренебрежителното отношение и чуя обидни думи. Това би ме наранило. Реалността се оказа до някъде така, но се убедих, че за да те приемат другите такъв какъвто си, трябва и ти да го направиш. Не се срамувах от себе си, а когато ходих в университета следвах главната си цел – да уча и да се развивам. Това се забеляза от всички и с времето се запознах с много хора и поддържам добри отношения с всички. Мога да кажа, че си помагахме и заедно опознавахме специалността ни. Чувствах се горда от себе си и произхода си, защото въпреки всичко всеки ме прие такава каквато съм. Може да са се чудили, в началото, какво прави тази циганка тук, но с времето видяха в мен човек с нищо по-различен от тях. Същото се случи и с постъпването ми на работа във фирмата, в която работя сега. Отне ми доста време да се докажа.
Заедно със започването на първата учебна година в университета, участвах в много доброволни инициативи в полза на ромската общност. Исках да се срещам с хора като мен. Да предавам знанията и уменията си, да ги подкрепям, да давам от себе си и моята мотивация за развитие. В същото време и получавах всичко това. Даже доста повече – научих за нашата история, култура, език и известни личности. Колкото повече научавах, толкова повече се чувствах горда от произхода ми.
Във всички мероприятия срещах различни хора, но едно ни обединяваше – целта да бъдем приети от обществото. Срещах успели, образовани, учещи, развиващи се и искащи развитие хора от ромски произход, като мен. Толкова много достойни хора, да бъдат част от обществото ни. Още един повод за гордост!
Все още се чувствам горда, най-вече когато видя успехите на младежите, с които сме участвали заедно в инициативите. Тогава бяхме студенти и ученици, а сега всеки се е реализирал в професията си и работи това, за което е мечтал. Много често показвам, на колегите и приятелите си /българи/, тези хора. Показвам им, че ромите не са само тези от които се страхуват и срамуват, показвам им, че не сме с нищо по-различни от тях и интересите им.
Когато прочета история, видя интервю, пост или награждаване в социалните мрежи на тези успели ромски личности, както и младежите, които поемат по този път, се пробужда в мен желанието ми за израстване и надграждане на себе си. Искам и знам, че мога да постигна повече!
За мен е важно да бъда горда с произхода си, защото е богат с историята и културата си. Богат е с личностите и езика си. Това е моята същност, това съм аз! Всички сме различни и именно в това се крие чара на живота. Не сме различни само с етноса си, различни сме с делата, целите и мечтите ни, но ни обединява само едно – всички сме хора!
Разказът на Eлена Георгиева е част от конкурса “Ромският ми произход – моята история за гордост”
