Skip to content Skip to sidebar Skip to footer

Принцеса Иванова, част от екипа на Постоянна ромска конференция и автор на рубриката „Успелите роми“ спечели 2-ра награда в конкурса за есе на тема “Дискриминацията не ти отива!”. Почти 130 деца от цяла България на възраст между 10 и 18 години се включиха в конкурса. Гордеем се с нашата Принцеса. А тук може да прочетете есето й: 

В едно спокойно селце край Дунава, далеч от градския шум и задръжки, се родили две близначета – братче и сестриче. Те били дългоочаквани от родителите си, затова кръстили едното – Принцеса, а нейното братче – Генади, на своя дядо. И както всички казват: “Всяко момиче мечтае да бъде принцеса”.

Е, той сбъднал нейната мечта, още преди самата тя да подозира и заедно с брат ѝ растяли в една топла и уютна семейна среда. Детството на близнаците не било по-различно от това на останалите деца, освен това, че щом се прибирали от училище, започвали да подготвят своите уроци и да се изпитват един друг по материала, преподаден в клас. 

През почивните дни, а и не само, те всеки следобед чели приказки на баща си, който ги слушал с интерес. Децата живеели спокойно в защитената среда на своето село, учели се и се развивали и срещали подкрепа от семейството и преподавателите си. Те винаги постигали отличен успех и някои медии започнали да правят репортажи в училището им, което се намирало в селцето с преобладаващо ромско население. 

Но Долни Цибър не се откроявал само с това – то е селото с най-висок процент на завършили висше образование. Това впечатлило сценаристите на филма “Ромският Кеймбридж”, който снимали в продължение на една година в тяхното населено място и дошли при двамата вече пораснали близнаци, с молбата да бъдат едни от главните герои в техния филм, който целял да съпостави тях и желанието им за знание с останалите от тази малцинствена група.

Филмът неслучайно е с прозвището “Ромския Кеймбридж”, тъй като Северозападна България е най-бедният район в цяла Европа. Но точно там, на брега на река Дунав, 90% от жителите в село Долни Цибър са роми със сериозен, истински стремеж към образование.

Обаче документалния филм, посветен на желанието на всички от селото да се образоват, не носи само положителни реакции. Въпреки множеството награди и признания от прожекции в страни като Англия, Франция, Великобритания и Нидерландия, отношението към филма на родна земя е противоречиво, а на прожекции някои от българските граждани се обръщат към режисьора с въпросите: “Защо ни показваш изключението? Всички знаем, че те крадат. Какво ни разказваш за някакви ученолюбиви ромчета?” …

И много други изказвания от типа: “Те се издържат на наш гръб”; “по-привилегеровани са от останалите ученици”; “и какво сега, трябва да им се възхищаваме ли?”. “Тези са единични случаи, повечето знаят единствено да крадат, да лъжат и да правят деца.” “Единствено циганин би си кръстил детето Принцеса, откъде го взе това име, от някой анимационен филм? Че за каква се мисли!”

Това беше първият ми сблъсък с дискриминацията. Разказах Ви всичко това, за да Ви покажа как много хора не съзнават с каква “дреха” се обличат. Дрехата на яростта, на омразата и на разделението. Предубежданията спрямо по-различните от нас ни карат да се превръщаме в злодеи, а това определено не ни отива. 

Разделението не ни отива. Това бе причината да чуете историята на моето детство. Защото само чрез личния досег, читателят би усетил по-добре емоциите и страданията на един човек – като се постави на негово място. За едно момиче на крехка възраст с очи, пълни с мечти и по детски наивни, е много трудно да види как в коментарите на дадена известна медия я наругават. Както нея, така и нейното семейство, приятели, етнос, близки…

Много често чувам израза: “Ти си изключение, ти не си като другите”, само защото съм от ромски произход и открито го заявявам. Но кои са “другите”?! Жалко е не само това, че мислят всички от нашия етнос за крадливи и неграмотни, но и че чрез израза, който отправят към теб, смятат, че ти правят комплимент.

Една птичка пролет не правела, казват. Но какъв би бил света без птици?! Не сме ли точно ние тези, които носим промяната?! Не сме ли ние тези, които сме родени да летим? Нека да не бъдем безучастни наблюдатели на случващото се.

Нека не позволяваме сегрегацията да взема превес. Винаги съм се старала да докажа не на света, а първо на себе си, че аз мога. Дори и да са ме подценявали, аз имам способността да променя нещата. Затова винаги съм влагала сърце в това, което правя.

Така е и с писането. Все повече попадам на публикации, определящи ромската общност с названия като “мръсни”, “крадливи”, “нагли”, “отрепки”. Медийното влияние оказва огромен ефект върху вижданията на всички и техните нагласи спрямо малцинството.

Това е една от причините да се занимавам с журналистика, откакто се помня.

Именно дискриминацията ме е мотивирала да пиша статии, свързани с младежи, които са от тази малцинствена група, развиват се и оборват стереотипите чрез образование.

Много от децата нямат равен старт в сравнение с останалите ученици. Те биват записани в сегрегирани училища, тъй като не биха се чувствали приети от останалите, или родителите им изпитват страх да не бъдат поругавани и по някакъв начин да изпитват дискомфорт в училище.

Но не съществува разделение само поради етническа дискриминация. Съществува расизъм, свързан с пола, с националността, вероизповеданието, неравностойното положение и много други. Алтруизмът е отчаяно нужен на всички. На всички, които имат морални принципи. На всички, целящи положителната промяна и приемащи различията си за уникални.

Защото всеки би искал да се облече красиво, да радва очите на околните и своите собствени с дрехите на благородството. Тогава защо ги цапаме с думи и действия, каращи ни да бъдем нетолерантни, агресивни, сами? Защо не приемем, че всички хора сме равни и различията са това, което би трябвало да ни обедини? Егоизмът не ни отива, затова продължавам с въпросите.

Защо според Вас съществува разделението? Моят отговор е един – страх. Страх да не си на мястото на другия. Да не изпаднеш в ситуацията на по-слабия и да не бъдеш нападнат – затова нападаш ти.

Страхът те кара да вършиш неща, които са приемливи за останалите, но не и за теб самия. За тези, които вземат надмощие… Но това е неправилно, защото допускаме обществото да “рови” в съзнанието ни, като бъдем контролирани.

Първата стъпка към приемствеността е да приемем първо различията си – собствените и тези на другите. Да се опознаем. Да се обикнем. Да си позволим да сме щастливи – без прегради, без оковите на обществото и тези на собствения си мироглед. Ето това наричам аз цялост. И да, тя определено ни отива!

Постоянна ромска конференция © 2021. All Rights Reserved.