Фейсбук гори (глаголът не е случаен) по две основни теми тия дни. Пожар в Париж и един друг вид пожар в Габрово. Всъщност много свързани.
Намирам повечето реакции около опожарената катедрала Нотр Дам за симпатични. Особено интересна ми се стори тенденцията българи да споделят свои снимки пред, около и в катедралата. Заявка, че тя е по някакъв начин наша. Не по български наша (каквото е внушението на фалшивата история с Кольо Фичето, която съвсем не ми се стори симпатична), а по европейски наша. „Превзетият център на града“, според Ивайло Дичев, е едно от нещата, които оформя европейската ни идентичност. От тези центрове нямаме задължително практическа нужда, но имаме символна необходимост – до там ходим, там се срещаме едни с други, като маркер на някаква общностна споделеност. В по-общ смисъл дом. Заради това мисленето на катедралата като „наша“ е нещо положително: най-после наченки на европейска идентичност, единствено способна да държи заедно този континент, който отново обмисля идеята да се саморазпадне.
Бързо дойдоха обаче критиките – извади се списък в всички опожарени неевропейски храмове, бедните деца в Африка, борбата с промените в климата (а накрая и състоянието на паметника „Шипка“, по Джамбазки). Наистина, социалните неравенства, западноцентричния дневен ред и климатичните промени са все наболели проблеми, които – ако не запретнем ръкави да решаваме – ще водят след себе си още пожари. Докато не разберем, че дом в своите различни значения трябва да има за всички. Не за някои.
Просто нещо е домът всъщност. Четири стени, покрив, здрави прозорци. Място, в което да спиш, ядеш, топлиш, обичаш, да се чувстваш в безопасност. Но наказателните акции на българските власти срещу бедните в България, голяма част от които роми, се превръщат в рутина. Някой някъде прави глупост и оттам нататък процесът е автоматизиран – протест, Каракачанов по телевизията, кметски обещания и в махалата (след мотористите) влизат багери. Зима, лято, денем, нощем, няма значение. Безотказен генератор на фейсбук страсти, електорална подкрепа и… хора без дом. Деца на улицата. Бедни, наказани заради това, че са бедни и обречени да останат такива от хората с апартаменти със собствен асансьор, сауни и частни вили от публични средства. Институционален произвол, подкрепени с расистки сантимент.
Не искам обаче да противопоставям символните домове на физическите ни такива. Хубаво е да ни пука за Нотр Дам, не пречи да споделяме снимките си от там, пък който иска и дарение да прави – добре е дошъл. Не по-малко важно е обаче да запазим четирите стени, покрива и здравите прозорци на всичките ни съграждани. И да се противопоставим на всяка власт, която иска да ги разрушава. Като абсолютен минимум да подпишем Манифеста за силна България в обединена Европа на Постоянна ромска конференция. Да се научим да виждаме несправедливостите и да можем да идентифицираме кой в крайна сметка има властта да потиска останалите. И да викаме срещу него, вместо „Умрете цигани“.
Трябва да си запазим, възстановим и подредим домовете. Всички домове. Защото ако Нотр Дам е в някакъв смисъл наш дом, това е десет пъти по-вярно за махалата от другата страна на реката.
Автор: Владислав Петков
