Елвира Сашова: Техният пламък разпали и мен

Ако искате да получите от днешната доза вдъхновение, съветвам ви да прочетете статията. Коя е Елвира от Лом и какво има да ни каже тя? Нека чуем!

Елвира Сашова е студент първа година в Американския университет в България. Тя е лъчезарна, амбициозна млада дама, бореща се за промяната.

Завършва средното си образование в СУ „Димитър Маринов“, в родния си град -Лом, Северозападна България.

За детството си тя споделя, че винаги е срещала подкрепа от своето семейство.

„Докато израствах наблюдавах как родителите ми се трудят неуморно заради мен и моите брат и сестра. Въпреки че не бяхме толкова добре финансово, мога да кажа, че детството ми беше щастливо. Семейството ми винаги ме е подкрепяло, за което съм им благодарна. Те ми помогнаха да се превърна в това, което съм днес.“

Амбициозното момиче твърди, че още в началото на своето образование си поставя ясни цели за бъдещето.

Приоритет на Елвира е да помага на хората в нужда и на деца в затруднено положение да преследват своите мечти.

„Исках да го превърна в своя професия. Но за тази цел първо трябваше да имам нужния капацитет за тази работа. Следователно, винаги се стремях да поддържам своя отличен успех.“ – споделя тя.

Ели никога не е криела своя етнически произход и не го приема като пречка, а като мотивация, като повод за гордост. Въпреки случаите на дискриминация, тя била сигурна коя е и накъде върви. Упоритият труд, постоянството и силната воля я водели към успеха:

„Исках да докажа на света, че не е важно откъде си тръгнал, а накъде си се запътил, как искаш да се развиеш. Борех се с обичайните стереотипи, въпреки че не успявах да ги разгранича отначало. Имах късмета да израсна в среда, където расизмът не беше толкова често явление. Или поне така си мислех. После започнах да го забелязвам – подозрителните погледи на някои магазинери, различни расистки шегички и подмятания, негативните погледи на тогавашните ми приятели, когато някой по-тъмничък минаваше покрай нас. И тогава започнах да чувам израза, който много от вас сигурно знаят – „Ти не си като останалите“. С години се опитвах да съм пример за подражание, да разчупя това токсично предубеждение, но резултатът не беше такъв, какъвто очаквах. Вместо да ме свързват с останалите, те ме отделиха от тях. Направиха ме изключението.“

Както всеки представител на ромската общност, на Ели също и се налагало да попадне на расистки коментари, но тя дава гласност на проблема и открито опонира срещу неправдата:

„Никога няма да забравя как по време на час по география в 11 клас говорихме за населението на България и стана на въпрос за хората от ромски произход. Тогава една съученичка стана и започна да говори как ние сме използвали държавата и не сме допринасяли за нейното развитие, а само сме оказвали лошо влияние. Завърши с това, как трябва да ни изгонят от страната. Учителката не каза нищо, както и останалите от класа. Въпреки че не визираше мен, аз го приех лично. Не бях толкова ядосана, колкото разочарована. От нея, от другите хора в стаята и всички останали, които имаха подобни предразсъдъци. Затова просто я погледнах и ѝ казах да замълчи, когато не знае за какво говори. След това тя се засрами, извини се и каза, че не е визирала мен. След часа дойде при мен и се извини отново. Оставих случката да отмине с надеждата, че промених поне малко нейното виждане.“

Мълчанието не води доникъде. То не решава проблема. Иска се действие и защитаване на лична позиция – точно като тази на Елвира.

За нея няма нищо невъзможно, стига да вярваш в собствените си способности:

„Целите ми бяха доста високи, но не и непостижими. Така с доста усилия и подкрепа успях да достигна до един от най-престижните университети в страната – Американски университет в България. Тук се разкриват много възможности и знам, че ще ми помогне да разгърна целия си потенциал. Все още не съм заявила категорично своята специалност, но съм се насочила към журналистика и психология. Освен двете специалности съм решила да запиша и Филмови науки като подспециалност, за да дам свобода и на моята артистична страна. Надявам да работя в медийната сфера, където ще помагам гласът на нашата общност да бъде чут. Иска ми се също и след време да имам възможността да дам това, което аз получих. Да дам шанс на наши деца да следват своите мечти, като ги мотивирам да се усъвършенстват и успяват.“

Гръмките думи не са й присъщи – оставя действията да говорят за самата нея, затова подхожда със скромност към себе си, скромност и чиста душа.

Моите добрини никога не са били записвани. Стигаше ми да накарам някой да се усмихне, да дам храна на бездомен човек, да подам ръка на човек, който се нуждае от подкрепа. Обаче после започнах да се замислям и да си задавам въпроси като „Защо има толкова бездомни хора по улиците?“ и “Какво прави държавата по този въпрос?“. Бавно започнах да виждам цялата картина. Видях колко силна може да е дискриминацията в България, в какви условия се налага да живеят някои хора от нашия етнос, теглейки бремето на съдбата. Друго нещо, което видях обаче е и колко хора се борят за нашата общност, колко младежи имат същите стремежи като мен. Как всички искаме едно по-добро и единно бъдеще. Техният пламък разпали и мен.

Елвира Сашова ни разказа на драго сърце историята си, за да ни покаже, че е важно човек да има надежда, защото никой не заслужава да се бори сам.

Съветва ни да не се отказваме от мечтите си, а да се борим за тяхното осъществяване. Важно е гласът ни да бъде чут, затова, мили хора, послушайте я и бранете идентичността си!